Решение
№ 5586 от 28.04.2016 град София
6/4
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, І ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 35-ти състав, в публичното заседание на шести април две хиляди и шестнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: РУМЯНА НАЙДЕНОВА
при секретаря Вероника Крумова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 13071 по описа за 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът твърди, че в бр. 262/12.11.2014г. на в. „В.Д.“, издание на [фирма] на стр. 6 от броя била отпечатана публикация, засягаща личния живот на ищеца и съдържаща неверни и „позорящи“ за ищеца твърдения. В резултат на разпространяваните обстоятелства на ищеца били причинени неимуществени вреди, изразяващи се в уронване на честта, името му и достойнството му и авторитета му в обществото. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сума в размер на 15 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира направените по делото разноски.
Ответникът, в срока по чл. 131 ГПК, оспорва иска като неоснователен и недоказан. Твърди, че преди публикуване на статията са използвани различни източници на информация, поради което същата била достоверна.
Софийски районен съд, след преценка на всички доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
Като доказателство по делото е приет вестник „В. Д.“, чиито издател е ответното дружество.
По делото е разпитан св. Д., майка на ищеца, от показанията на която се установява, че след публикуване на статията същият изпаднал в тежко психическо състояние. Приятелите му се отдръпнали. Ищецът бил „травмиран“, „изключително разстроен“, преживял го „изключително тежко“. Преживял тежко личните неща, които били изнесени за него в медиите. Имал си сериозна приятелка, с която живеят заедно и това повлияло на връзката им. Нямал спокоен сън. Това му състояние продължило около шест месеца след публикацията.
От показанията на св. М. се установява, че след публикацията ищецът бил изключително разстроен. Не се чувствал добре. В период от два месеца не желаел да комуникира с никого. Затворил се вкъщи. Статията се отразила на изградената му репутация между колегите му в офиса и в политическата сфера за кратък период от време. Колегите му от офиса коментирали съдържанието на статията с подигравателни подмятания. Статията се отразила и в политическата сфера – спрял да получава покани от посланици, от президентството. Това продължило „по – агресивно“ за период от 1 – 2 месеца и продължава и към момента. Поддържа, че публикацията се отразила зле на работните и другите среди. Статията се отразила негативно и на отношенията с приятелката му.
Други доказателства не са ангажирани по делото в предвидените от процесуалния закон преклузивни срокове.
При така установените факти съдът намира от правна страна следното:
Исковата претенция намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 49 ЗЗД. За нейното уважаване е необходимо да се констатира кумулативната даденост на следните предпоставки: 1/ ответникът да е възложил на друго лице (лица) извършването на конкретна работа – подготвянето и публикуването на определен журналистически материал в издаван от него вестник и 2/ при или по повод осъществяването на тази работа изпълнителят на същата да е реализирал противоправно и виновно деяние, от което за ищеца да са настъпили вреди.
В принципен аспект издателят на печатно произведение (в това число и издателят на вестник) има качеството възложител на работа по отношение на лицата, които непосредствено са заети с изготвянето и публикуването на журналистически материали. Ето защо и той носи гражданска отговорност по чл. 49 ЗЗД за вредите, които настъпват в правната сфера на други правни субекти от изнесени неверни твърдения и/или обидни оценъчни съждения (вж. в този смисъл цитираните в мотивите на първостепенния съдебен акт Решение № 404 от 13.07.2010 г. по гр. д. № 907/2009 г., III г. о. на ВКС и Решение № 581 от 30.09.2010 г. по гр. д. № 1019/2009 г., III г. о. на ВКС).
По делото не се спори, а това се установява и от приетия като доказателство вестник „В. Д.“, че същият се издава именно от ответното дружество.
Ето защо, съдът намира за доказана първата предпоставка за уважаване на иска, а именно, че ответникът е възложил на друго лице (лица) извършването на конкретна работа – подготвянето и публикуването на определен журналистически материал в издаван от него вестник.
На следващо място необходимо е да се установи дали това деяние е противоправно. В практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК (Решение № 264 от 21.10.2013 г. по гр. д. № 2161/2013 г., III г. о.), е утвърдено разбирането, че съгласно разпоредбите на чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 от Конституцията на Република България и чл. 10, § 2 от Европейската конвенция за правата на човека, свободата на словото не е абсолютна. Тя се разпростира до предели, преминаването на които засяга други конституционно защитени ценности. Такива са личното достойнство, репутацията и неприкосвеността на личната сфера на гражданите. Свободата на изразяване на мнение, твърдение, оценка или на данни с негативен подтекст чрез печатно произведение е изключена. Приема се още, че във всеки отделен казус е нужно посредством преценка на съответните релевантни обстоятелства да се установи наличието, респ. липсата на баланс между свободата на словото и доброто име на гражданите, тъй като и двете представляват ценности, които са обект на закрила както на конституционно, така и на международноправно равнище.
На следващо място, съгласно задължителната съдебна практика, установена по реда на чл. 290 ГПК, съдържаща се в решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр.д. № 1486/2011 г. на ВКС, ІV г.о., при спор за причинени вреди от изнесена от журналист информация, съдът е длъжен в мотивите да посочи кое в статията представляват твърдение за факти и кое – оценка на фактите. На проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, като те могат да ангажират отговорността на журналиста само ако позорят адресата и са неверни. Оценките/мненията/ не подлежат на проверка за вярност, тъй като те не представляват конкретни факти от обективната действителност. Те могат да ангажират отговорността на журналиста само ако представляват обида. В мотивите си съдът е длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия от журналиста, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква оценка, съответно дали фактите са позорни и неверни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 К.. Той трябва да посочи конкретно кои действия ангажират отговорността на деликвента и кои са правомерно извършени.
В случая ищецът твърди, че е засегнат от следните изрази, употребени в статията: „Министърът поп любил вицепремиер“… „ бил гадже с вицепремиера Е. З.“… “имали връзка, но тя била трудна за поддържане“ …“Е. З. паднала в капана на К.“. Тези изрази съдът намира, че представляват твърдения.
Когато журналист изнася засягащи честта на друго лице факти, той трябва да провери тяхната достоверност. Неблагоприятните за другиго факти, когато са опозоряващи, трябва да бъдат проверени от журналиста, преди да ги разпространи. Правни норми за начина, по който тази проверка да се извърши, няма. Утвърдено е схващането, че за изнесени факти, журналистът трябва да е получил потвърждение поне от два независими източника. Правното значение на добросъвестната проверка се проявява тогава, когато въпреки извършването й, фактите се окажат неверни. В този случай, ако проверката действително е добросъвестна, се изключва вината и журналистът не отговаря за вредите, причинени от противоправното му поведение. В случая обаче това не беше установено от страна на ответника.
Наличието на клеветнически твърдения се обосновава с разгласяването за другиго на конкретни обстоятелства, определени факти, които са позорни – неприемливи от гледна точка на общоприетите морални норми и предизвикващи еднозначна негативна оценка на обществото. Освен това те трябва и да са неистински, т.е. да не съществуват в обективната действителност. От събраните по делото доказателства по никакъв начин не се установяват изнесените по – горе факти (вж. Решение № 263 от 15.02.2013 г. по гр. д. № 1740/2011 г., III г. о. на ВКС). Неистинността на приписваните обстоятелства обаче има правно значение само ако те са обективно позорни. Настоящият състав намира, че приписването на несъществуваща връзка е именно такова обстоятелство.
На следващо място ищецът твърди, че е засегнат от следните изрази „безмилостен мъжкарски чар“ …“истински ненаситник на женски прелести“ … „похотлива натура“ … „животинско поведение“ … Тези изрази съдът намира, че представляват оценки на журналиста, мнения. Изразът „първични инстикти“ съдът намира, че не съставлява мнение в контекста, който е употребен – „е скъсал с първичните си инстинкти“.
По отношение проверката за достоверността не важи за мненията, тъй като те не могат да бъдат достоверни или не, правно значение оценките имат само ако са обидни. В този смисъл съдът намира, че такива са следните мнения /оценки/ на журналиста: “истински ненаситник на женски прелести“ … „похотлива натура“ … „животинско поведение“.
С оглед на изложеното съдът намира, че процесната публикация съдържа както негативна за личността на ищеца оценка, която не се опира на конкретни обстоятелства, така и твърдения за позорящи факти, чиято истинност не е доказана.
Следващата предпоставка за уважаване на иска е доказването на настъпили вреди и дали между тях и поведението на лицата, на които ответникът е възложил конкретната работа, съществува пряка и непосредствена причинна връзка. Несъмнено е, че посредством процесната публикация са били засегнати в негативен аспект честта и доброто име на ищеца, което е рефлектирало върху психическото му състояние и се отразило на личния му и професионалния му живот, установени от показанията на свидетелите. Съдът изцяло кредитира същите като пълни, безпротиворечиви, последователни и непротиворечащи на останалия събран по делото доказателствен материал.
Ето защо, съдът намира, че е установено наличието на елементите от фактическия състав по чл. 49 ЗЗД, поради което и ищцовата претенция следва да се приеме за доказана от гледна точка на нейното основание.
Размерът на обезщетението, което трябва да се присъди предполага съобразяване на принципа, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Според възприетото в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, понятието справедливост по смисъла на цитираната разпоредба не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда във всеки отделен случай. Анализът на материалите по делото дава основание да бъдат изведени следните релевантните обстоятелства, имащи отношение към репарирането на понесените от ищеца вреди:
Установява се, че заглавието на статията, по повод на която се търси обезщетение, е била ситуирана на първата страница на вестника, като е била публикувана и снимка на ищеца. От показанията на св. Д. се установява, че след публикуване на статията, изнесеното в нея се е отразило на личния му живот - ищецът изпаднал в тежко психическо състояние. Ищецът бил „травмиран“, „изключително разстроен“, преживял го „изключително тежко“. Преживял тежко личните неща, които били изнесени за него в медиите. Има си сериозна приятелка, с която живеят заедно и това повлияло на връзката им. Нямал спокоен сън. Приятелите им се отдръпнали. От показанията на св. М. също се установява, че ищецът е бил изключително разстроен. Не желаел да комуникира с никого, затворил се вкъщи.
От показанията на св. М. се установява и негативното отражение на статията в професионалния му живот. От показанията й се установява, че статия-та се отразила на изградената му репутация между колегите му в офиса и в поли-тическата сфера за кратък период от време. Колегите му от офиса коментирали съдържанието на статията с подигравателни подмятания. Статията се отразила и в политическата сфера – спрял да получава покани от посланици, от президентс-твото. Поддържа, че публикацията се отразила зле на работните и другите среди.
Съдът отчете, че негативното отражение на статията върху психичното състояние на ищеца е продължило около 6 месеца /св. Д./. Видно от показанията на св. М. отражението на статията върху професионалния му живот продължава и до момента, като „по – агресивно“ е било първите два месеца след публикацията й. Освен това от изнесеното в обсъжданите показания не става ясно как точно се е отразила негативно публикацията в отношенията на ищеца с приятелката му.
Следва да се вземе предвид и че ищецът е публична личност и разпространяването на неверни твърдения и позорящи мнения се е отразило в по – голяма степен на личния му и професионален живот.
С оглед на изложеното съдът намира, че справедливият размер на обезщетението възлиза на 7500 лв., като до тази сума искът следва да бъде уважен и отхвърлен за разликата над 7500 лв. до пълния предявен размер от 15 000 лв.
Върху уважената част от главницата следва да се присъди и законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, като последица от уважаването на главния иск.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 900 лв., съразмерно на уважената част на исковете.
В отговора на на исковата молба ответникът претендира разноски, но не представя доказателства за такива, поради което съдът не дължи поризнасяне.
Ответникът не претендира разноски, поради което съдът не дължи произнасяне.
По изложените съображения Софийски районен съд
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на К. Д. К., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], по предявения иск с правна квалификация чл. 49 във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД сумата от 7500 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди в резултат от публикация във вестник „В.Д.“, бр. 262 /1008/ от 12.11.2014г., издаван от ответното дружество, ведно със законната лихва от 13.03.2015г. - датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ иска над уважената част от 7500 лв. пълния предявен размер от 15000 лв. като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на К. Д. К., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 900 лв., представляваща направените по настоящето дело разноски, съразмерно на уважената част на исковете.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: