Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 27.10.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-А въззивен състав, в публичното съдебно заседание на седемнадесети март през две хиляди и четиринадесета година в състав:
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
СТЕЛА КАЦАРОВА |
|
ЧЛЕНОВЕ: |
ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА |
|
|
ИВАНКА БОЛГУРОВА |
при участието на секретаря Ю. Асенова, като разгледа докладваното от младши съдия Болгурова в. гр. д. № 11373 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 22.05.2013 г., постановено по гр. д. № 17817/2012 г. по описа на СРС, ГО, 35 с-в, е уважен предявеният от И.И.З. срещу „Н.М.г.” АД иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 4 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в периода от 09.01.2012 г. до 08.04.2012 г. включително, вследствие публикуването на неверни факти за личния живот на майка й Т.Д.К. в статията на вестник „В.Д.”, в брой 14 от 09.01.2012 г., озаглавен „Тибет и любовта не я спасиха” и в статията на вестник „У.”, в брой 20 от 14.01.2012 г., озаглавен „Дори, когато ракът… и тръгни навън по пътя на живота”, като е отхвърлен искът за сумата над 4 000 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв., като неоснователен.
Срещу горепосоченото решение, в частта, с която е отхвърлен искът за разликата над сумата от 4 000 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв., е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищеца И.И.З.. Жалбоподателят поддържа, че при определяне на обезщетението на неимуществени вреди, съдът не е съобразил, че нанесената травма е довела до промяна в личния й живот, а именно липсата на активно участие в мероприятия и кампании, свързани със здравеопазване, както и оттегляне от неправителствения сектор по причина на процесните статии. Твърди, че и до сега търпи негативите от процесните публикации. Излага доводи, че съдът не се е съобразил с факта, че първата статия е публикувана в деня на погребението на Т. З., което е повишило читателския интерес. Поддържа, че независимо, че публикациите касаят майка й, всъщност тя е непосредствено засегната от тях. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част, а предявеният иск уважен в пълен размер, като бъде присъдена и законна лихва върху него от датата на депозиране на исковата молба – 09.04.2012 г. до окончателното й изплащане. Претендира разноски.
Против решението в частта, с която е уважен предявеният иск за заплащане на сумата от 4 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника „Н.М.г.” АД. Жалбоподателят поддържа, че по делото не е доказано наличието на причинени вреди на ищеца и пряката причинна връзка между твърдените от нея вреди и публикациите, тъй като ищецът още през 2008 г. е знаела за публикувани статии с идентично съдържание, поради което не са налице нови психически усещания. Счита, че процесните статии засягат починалата Т. З., поради което за ищцата не е налице увреда за ищеца. Излага доводи, че присъдения размер на обезщетението е прекомерен и несправедлив с оглед нормата на чл. 52 ЗЗД. Моли съда да отмени решението в обжалвана част и да отхвърли изцяло предявения иск, а при условията на евентуалност да намали размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
В срока по чл. 263 ГПК страните не са депозирали писмен отговор по въззивната жалба на насрещната страна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното.
По иска по чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД:
Съгласно чл. 49 ЗЗД, този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него, при или по повод изпълнението на тази работа. За да бъде ангажира отговорността на възложителя-ответник, следва да се установи наличието на следните предспоставки: противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа и причиняване на вреда – при или по повод изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат. Следователно предметът на спора включва изследване на въпроса извършено ли е противоправно действие или бездействие от страна на журналиста, комуто е възложена работа от ответника.
Предвид нормата на чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. Ал. 2 от същия текст предвижда, че това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността. Съгласно константната съдебна практика свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите, визирани в чл. 39, ал. 2 от Конституцията, но във всеки друг случай средствата за масово осведомяване могат да разпространяват правомерно свои или чужди оценъчни съждения. Следователно когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл. 39, ал. 1 от Конституцията и свободата на мнение не е използвана, за да се увреди доброто име на другиго, твърдения и оценки чрез средствата за масово осведомяване могат да се разпространяват свободно.
Страните по делото не спорят и от представените по делото печатни материали – страница 14 от вестник „В.Д.” от 09.01.2012 г., както и страници 20-21 от вестник „У.” от 14-20.01.2012 г. се установява, че ответникът е публикувал статии, касаещи Т. З. – майка на ищеца /видно от приетото по делото удостоверение на наследници № 000101 от 27.01.2012 г./, озаглавено съответно „Тибет и любовта не я спасиха” и „Дори, когато ракът те разяжда отвътре и ти идва да крещиш, ругаеш и да оплакваш съдбата си – облечи хубава дреха, оформи си прическата и тръгни навън – по пътя на живота” и съдържащи данни за интимна връзка между З. и д-р С.К., доведена до знанието на неограничен кръг лица. Безспорно между страните е и обстоятелството, че посочените вестници се издават от ответника, както и че техният автор работи при него.
За установяване противоправността на поведението на лице, за което ответникът отговаря, с което е опетнено доброто име на Т. З., страните са ангажирали гласни доказателства чрез разпит на свидетелите А.П. Г., И.Д.Д. и А.В.Ч.. От показанията на свидетелите на ищеца Г. и Д. се установява, че отношенията между майката на ищеца Т. и д-р С.К. са били само колегиални и между тях не е имало романтична връзка. Съдът дава вяра на тези показания, доколкото същите са резултат от непосредствени възприятия на свидетелите, като последните са се намирали в близки отношения с Т. по повод пациентската организация, на която тя, заедно със свидетеля Г. и д-р С.К. са били членове на управителния съвет. Показанията на свидетеля Чардаков, съдът не кредитира, доколкото същите не кореспондират с останалите доказателства по делото. Резултат са от случайна среща и непряко наблюдение на отношенията между Т. З. и д-р С.К., интерпретирано от свидетеля през неговата призма за интимност. От изложеното, съдът намира, че публикуваната информация в процесните статии не отговаря на действителността, поради което извършените действия са противоправни. Когато журналист изнася засягащи честта на друго лице факти, той трябва да провери тяхната достоверност преди да ги разпространи. В настоящия случай ответникът не е ангажирал доказателства да е извършил подобна проверка.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя-ответник, че не е налице вреда за ищеца, тъй като процесните статии засягат починалата Т. З., а не ищеца. Посочените статии, макар да се отнасят пряко до Т. З., същите са публикувани след нейната смърт и както беше установено са насочени към уронване престижа и доброто име на починалата. Доколкото починалата е майка на ищеца и предвид близките им отношения, които се установяват от свидетелските показания – единствено тя се е грижила на дъщеря си, вредите от публикуваната неверна информация в двете статии, пряко рефлектира върху нейната низходяща.
Неоснователно е и възражението на жалбоподателя-ответник за недоказаност на причинените вреди на ищеца и пряката им причинна връзка с публикациите, тъй като последната още през 2008 г. е знаела за публикувани статии с идентично съдържание, поради което не са налице нови психически усещания. Дали ищецът е знаел или не за публикувани статии с идентично съдържание още през 2008 г. е ирелевантно в случая, тъй като всяка отделна публикация се възприема самостоятелно от дадено лице и по различен начин оказва влияние върху вътрешното му състояние. В конретния случай статиите са публикувани след смъртта на майката на ищеца, като едната от тях е в деня на погребението й. Към този момент, с оглед загубата на най-близкия си човек, емоционалното отношение на ищеца към факти, опетняващи името й, е повишено, поради което с довеждане до нейното знание на посочените статии, ответникът поставя още веднъж на изпитание нейната психическа устойчивост и търпимост по един неправомерен начин.
Размерът на обезщетението за неимуществените вреди следва да се определи от съда по справедливост съгласно нормата на чл. 52 ЗЗД. Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
Настоящият съдебен състав при преценка на всички събрани по делото доказателства счита, че сумата от 4 000 лв. е общественооправдан и справедлив размер за репариране на претърпените от ищеца неимуществени вреди от публикациите процесните статии, насочени към опетняване името на Т. З.. При определянето на този размер съдът цени, че е засегнато основно и най-висше човешко право на ищеца, както и възприемането на публикацията от неограничен кръг лица. Отчетен е и фактът, че първата от посочените статии е публикувана в деня на погребението на З., което особено е засегнало ищеца, поради нейното емоционално състояние в този момент. Обективно публикациите са внесли негативна промяна в личния живот на ищеца, довели до ограничаване на социалните й контакти, за което дават сведения свидетелите Д. и Г., но както последните посочват това се е случило след смъртта на майка й, поради което съдът намира, че именно загубата на най-близкия й човек е оказало решаващо значение за социалната дистанция на ищеца от обществения живот.
По искането за присъждане на законна лихва от датата на депозиране на исковата молба – 09.04.2012 г. до окончателното плащане, настоящият съдебен състав намира за основателно с оглед основателността на иска. Същото е заявено за първи път в хода на устните състезания пред СРС, като съдът е приел, че не следва да се присъжда, доколкото не е поискано в исковата молба. Съгласно трайно установената съдебна практика, искането за присъждане на законна лихва може да се направи и устно в съдебно заседание във всяко положение на делото, включително и пред второинстанционния съд, тъй като с това не се предприема увеличение на иска, доколкото искането има акцесорен характер и е в зависимост от главния дълг. В този смисъл Решение № 221 от 08.06.1999 г. на 5-членен състав на ВКС и постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 36 от 12.05.2014 г. по т. д. № 1065/2013 г., Т. К., I Т. О. на ВКС. При тези съображения и с оглед частична основателност на исковата претенция, следва да се присъди законна лихва върху уважения размер на иска от предявяване на исковата молба до окончателното плащане.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното решение следва да се потвърди.
По разноските:
При този изход на спора страните нямат право на разноски за въззивното производство, тъй като и двете жалби се отхвърлят.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 22.05.2013 г., постановено по гр. д. № 17817/2012 г. по описа на СРС, ГО, 35 с-в.
ОСЪЖДА „Н.М.г.” АД, ЕИК ************ за заплати на И.И.З., ЕГН ********** законна лихва върху уважения размер на обезщетението за неимуществени вреди, дължима от подаване на исковата молба – 09.04.2012 г. до окончателното плащане.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.